English | Ελληνικά
      
РЕПУБЛИКА КИПЪР

Начална страница | Най-често задавани въпроси | Карта на страницата | Интернет връзки | Контакти

Търсене:
Разширено търсене        

Кипърският проблем

ОтпечатванеОтпечатване


English   Ελληνικά
  


Кипърският проблем


Исторически преглед

В дълголетната си история, поради важното си стратегическо място, Кипър доста често е ставал жертва на вмешателства, като през вековете различни завоеватели са владеели острова. Кипър бива населен от могъщи заселници от района на Източното Средиземноморие. Последната сила, завладяла острова през 1878г., е Великобритания, наследявайки Османската империя. В продължение на векове кипърците – гърци и турци, са живели в мир и са се трудили заедно в смесени села и градове.

Въпреки че кипърските гърци винаги са изразявали желанието си за национално самоопределение, колонизаторите отказват да го удовлетворят с оглед на съществуващия международния климат преди Втората световна война. Тогавашната политика на турско-кипърското ръководство може да се обобщи като противоречаща на националните стремежи на гърците. Първата политическа партия на турско-кипърската общност – КАТАК (партия за защита на турското малцинство), сформирана през 1943г., подкрепя продължаването на британското колониално управление. На следващата година е основана Турската национална партия, чиято идеология черпи вдъхновение от Република Турция.

Това, което става известно като Кипърски проблем, се заражда през първите следвоенни години, от които води началото си желанието за самоопределение в световен мащаб, както и последвалата го криза на колониалната система. През 1955г., след като всичките им призиви за самоопределение биват пренебрегнати, кипърските гърци пристъпват към решителна борба за освобождаване на страната от колониалното робство. Неспособно да се справи с национално-освободително движение в Кипър, британското правителство започва да експлоатира турския фактор и да насърчава намесата на Анкара. Обявената политика на Турция спрямо Кипър, от подкрепяща колониалното статукво, каквато е в началото на 50-те години на ХХ в., започва да клони към разделяне на острова на базата на етнически произход. Проф. Нихат Ерим, на когото турският министър-председател Атнан Мендерес възлага да изработи политика спрямо Кипър, през ноември 1956г. подготвя и внася меморандум, с който предлага географско разделение на острова, съчетано с изселване на населението. По чисто национални подбуди това предложение щеше да завърши с образуване на две отделни политически формирования, гръцко и турско, като всяко едно от които да пристъпи към политическо обединение съответно с Гърция и Турция. В заключение, в меморандума се отбелязва, че Турция трябва да участва в сигурността на гръцката част на острова.

Меморандумът на проф. Ерим представлява основата на политиката от страна на Анкара за следващите двайсет години. Турско-кипърското националистическо ръководство реално се превръща в инструмент за прилагане на политиката на Турция в Кипър. Промяната в политиката на Турската национална партия (ТЕТ) намира своето отражение във възприемането на новото наименование „Кипър е турски”. Нещо повече, военни от Турция съдействат за създаването на турско-кипърски тайни организации – Волкан, а в последствие и ТМТ. Вербуването става основно от редиците на паравоенните сили за сигурност, сформирани от колониалното управление с цел да бъде даден отпор на национално-освободителното движение в Кипър, като в състава им влизали главно кипърски турци. С цел упражняване на пълно влияние върху кипърските турци организацията ТМТ провежда кампания с убийствен терор срещу техни сънародници от работническите синдикати и по-важните институции, в които членове и от двете общности работят заедно за постигане на общите си социални и политически цели. По този начин ТМТ цели сблъсък с кипърските гърци, което представлява стратегия за разделение.

През 1958г., след избухването на двуобщностните сблъсъци и предложението за един план за разделение от страна на британското правителство, национално-освободителното движение на Кипър под ръководството на Архиепископ Макарий приема решението за ограничена независимост, чийто параметри биват разработени в Цюрих от правителствата на Гърция и Турция.

По-конкретно, конституцията класифицира гражданите като гърци и турци. Изборните постове се заемат след провеждане на отделни избори. Във всеки град се основават отделни общини и се провеждат отделни избори за попълването на всички изборни държавни длъжности. Местата за назначаване и повишение , като например в обществения сектор и полицията, се поделят между гърци и турци в съотношение 70-30. Във войската това съотношение е 60-40. Президентът по дефиниция е грък, а вицепрезидентът – турчин, като всеки един се избира в съответната община. Турско-кипърската общност има също така правото на вето както в изпълнителната, така и в законодателната част от управлението. Турско-кипърският вицепрезидент може да възпрепятства решенията на президента, докато в парламента финансовите, общинските и изборните закони изискват отделно мнозинство.

Турско-кипърското ръководство изцяло се възползва от конституционните си преимущества, за да възпрепятства решенията на правителството, като по този начин прави управлението на младата република трудно и незадоволително. Техните най-далечни мотиви биват разкрити в два строго секретни документа, намерени през декември 1963г. в кабинета на Нязи Плумер, един от тримата турски министри в министерството. Тези документи, отнасящи се за периода от октомври 1959г. до октомври 1963г. разясняват подробно политиката на турско-кипърското ръководство, една политика, съгласно която споразуменията от 1959г. представляват един междинен стадий към разделение на острова. (Фотокопия и на двата документа са приложени като анекси 8 и 9 в меморандума, депозиран в парламента на 27 февруари 1987г.от министъра на външните работи на Република Кипър).

През 1963г., след като турско-кипърските депутати отхвърлят в парламента бюджета, президентът Макарий решава да представи на турско-кипърския вицепрезидент за разглеждане предложения за конституционни реформи. Въпреки факта, че тези предложения целят отстраняването на някои причини за търкания между двете общности, както и пречките пред нормалното функциониране и развитие на държавата, правителството на Анкара отхвърля още от самото начало реформите, още преди те да бъдат разгледани от кипърските турци. Турско-кипърското ръководство не закъснява с действията си. През декември 1963г. напрежението нараства, когато турско-кипърски полицаи, за които съществува подозрението, че са замесени в трафик на оръжие, отказват да бъдат подложени на правителствена проверка полицейските автомобили, използвани от тях.

През декември 1963г. в Кипър избухват сблъсъци. Турско-кипърското ръководство отправя незабавно искане за разделение. Турските полицаи и държавни служители масово се оттеглят от работните си места, Анкара заплашва с нахлуване. Изправено пред голяма заплаха за съществуването на републиката, правителството прави опит да ограничи бунта, но не съществуват и много възможности, за да попречи на въоръженото население и от двете страни да вземе участие в сблъсъците. В случаите, когато размирното въоръжено население не може да направи разлика между въоръжени и мирни граждани, резултатът е разцепление и смърт на невинни хора и от двете общности.

Тези трагични, но изолирани случаи са били използвани от турско-кипърските ръководители-националисти в тяхната пропаганда, че двете общности не могат да съжителстват, въпреки факта че това ръководство носи тежка вина за създалото се политическо положение. Голям брой кипърски турци се оттеглят в анклави, отчасти поради въоръжения конфликт, но главно поради опитите на националистическото им ръководство да наложи реално разделение на острова. С тези си действия то се обръща срещу членовете на собствената си общност, които са за сътрудничество между двете общности.

Още преди кризата от Коледата на 1963г., през април 1962г. двамата издатели на вестник „Джумхуриет”, който проповядва сътрудничество между двете общности, са застреляни при обстоятелства, уличаващи организацията ТМТ. През април 1965г. друг един изтъкнат кипърски турчин, който стои начело на двуобщностните браншови организации от турска страна, става жертва на засада и е убит от ТМТ. Тази политика, всяваща страх от убийство сред привържениците на сътрудничеството между двете общности продължава през всички години на независимостта.

Начинът на създаване на анклавите не следва непременно разпределението на турското население. Турците правят отчасти успешен опит за завладяване на стратегически позиции като например анклавите при Кокина на северния бряг, който можел да служи за транспортиране на муниции и хора на острова от Турция, както и средновековната крепост Св. Иларион, намираща се на пътя, свързващ столицата с крайбрежния град Кериния. Най-големият анклав, създаден от турския военен отряд, който, в пряко нарушение на Съглашенската спогодба, напуска своя лагер и се установява на север от столицата, като по този начин блокира пътя между Никозия и Кериния. За Турция тези анклави не представляват нищо друго освен трамплин за улесняване на планираното нашествие. И наистина, когато през август 1964г. правителството прави опит да направи проверка на укреплението при Кокина, турската авиация бомбардира Националната гвардия и околните гръцки селища със запалителни бомби, заплашвайки с нашествие.
Друга важна цел, която обслужват анклавите, е политическото и фактическо разделение на двете общности. Въпреки твърденията на турско-кипърското ръководство, че се интересува от своята общност, политиката на насилственото разделение довежда до много сериозни икономически и социални пречки за кипърските турци. Това отбелязва в своя доклад Главният секретар на Обединените нации: „Наистина, щом турско-кипърското ръководство е поело ангажимент за фактическото и географско разделение на общностите като политическа цел, не изглежда вероятно то да насърчава кипърските турци към дейности, които могат да се тълкуват като сочещи предимствата на една алтернативна политика. Резултатът очевидно е една целенасочена политика на самоизолация на кипърските турци (S/6426, Доклад 10.6.1965,с. 271)”.

Над призивите за мир и помирение се налага мълчание. През 1973г. лидерът на Републиканската партия Ейчан Бербероглу, който взима решение да се кандидатира срещу Рауф Денкташ на изборите, е принуден да се оттегли след натиск от страна на турския посланик и на ТМТ.

Повод да наложи своите планове за разделение на Кипър Турция намира след преврата от 15 юли 1974г. срещу избраното правителство на президента Макарий, извършен от военната хунта в Атина. Декларирайки, че действа съгласно чл. 4 от Конвенцията за гаранции, на 20 юли тя изпраща турски въоръжени части да нахлуят в Кипър. Въпреки че нашествието противоречи на всички разпоредби на международното право, включително и на Уставната харта на Обединените нации, Турция пристъпва към завладяване на северната част на острова и прогонване на гръцкото население. До края на следващата година болшинството кипърски турци, живеещи в райони, контролирани от Република Кипър, се премества в частта от Кипър, контролирана от турската армия. По този начин се прилага на практика политиката, започната преди двайсет години от Анкара, за разделение и насилствено прогонване на населението. Цената, заплатена от народа, е огромна. Хиляди кипърски гърци са убити в резултат от нахлуването на турската армия. Неизвестна остава съдбата на около 1500 души, които до днес се водят безследно изчезнали. 1493 от тези случаи са предоставени за разглеждане и проучване на Комисията за безследно изчезналите, която функционира под егидата на Обединените нации. Над 36% от територията на Република Кипър, което представлява 70% от финансовите ресурси, минава във владение на турската войска. Една трета от кипърските турците стават бежанци в собствената си страна, като до днес турските окупационни власти не им позволяват да се завърнат в домовете си. При опит да измени демографския облик на Кипър Анкара довежда на острова повече от 160 000 заселници от турска Анадола. С масовата емиграция на кипърски турци от окупираните части общият брой на турските войници и заселниците сега е по-голям от останалите там кипърски турци.

С много резолюции на Общото събрание и на Съвета за сигурност Обединените нации са изискали зачитане на независимостта, обединението и териториалната цялост на Кипър, връщането на бежанците в домовете им и оттеглянето на чуждите военни части от острова. Всички тези резолюции биват упорито пренебрегвани от Турция и турско-кипърското ръководство. Основата за разрешаване на кипърския проблем е поставена върху две споразумения на високо ниво. И двете споразумения (и това от февруари 1977г. между президента Макарий и турско-кипърския лидер г-н Денкташ, и това от май 1979г. между президента Киприяну и г-н Денкташ) се подписват под егидата на Генералния секретар на Обединените нации, като предвиждат решението на проблема да бъде съгласно резолюциите на Обединените нации.

Най-ясното доказателство за нежеланието на турската страна да работи за решение съгласно политиката на Обединените нации е дадено на 15 ноември 1983г., когато с цел да установи контрол в окупираната част турско-кипърското ръководство я обявява едностранно за независима държава с името „Севернокипърска турска република”. Въпреки факта, че Обединените нации осъждат това действие и никоя друга страна освен Турция не е признала това незаконно отцепническо формирование, всичко това продължава.

Въпреки провежданите от 1977г. насам много преговори под егидата на Обединените нации, резултат не е постигнат, тъй като турската страна отказва да се съобрази с резолюциите на Обединените нации. През януари 1989г. кипърското правителство депозира „Щрихи от предложения за основаване на федеративна република и решението на кипърския проблем”, което е в съгласие с резолюциите на Обединените нации и споразуменията на високо ниво. Друг израз на готовността на правителството да работи в посока на справедливо решение на проблема са предложенията на президента Клиридис от 17 декември 1993г., съгласно които републиката е склонна да разтури Националната гвардия и да предаде въоръжението й на съхранение на Умиротворителните сили на Обединените нации на острова.

Турската страна продължава да пренебрегва международното обществено мнение за Кипър и упорито следва политиката на узаконяване на статуквото, наложено от нея посредством военна сила и считано от международната общност за неприемливо. С тези си действия турската страна продължава да нарушава човешките права на кипърците, като по този начин пренебрегва създалата се криза и мнението на най-авторитетните международни институции. Едно важно дело – „Лоизиду срещу Турция” – е разглеждано от Европейския съд по правата на човека. В две свои последователни решения съдът обвинява Турция за това, че отказва да на г-жа Лоизиду свободен достъп до дома й в Кериния, като я задължава да изплаща обезщетение. Същият съд, с решение от 10 май 2001 по IV-та Междудържавна жалба на Кипър срещу Турция, обявява Турция за виновна за масови нарушения на човешките права в окупираната територия на Кипър.


Последни събития

Република Кипър навършва 48 години. Вече 34 години част от Кипър остава под турска военна окупация в резултат от турското нашествие от 1974г. Последиците от това нашествие, военната окупация и насилственото разделение на острова, нарушаването на човешките права, масовото заселване на окупираните територии, присвояването на имущество, разрушаването на културното наследство и националното разделение продължават.

Член на Организацията на обединените нации, а от 2004г. – и на Европейския съюз, Кипър продължава да бъде жертва на явната международна агресия от страна на Турция, самата тя член на ООН и кандидатка за присъединяване към ЕС. Положението в Кипър е в нарушение на международното право и представлява постоянна заплаха за сигурността в региона.


Усилия за намиране на решение

Преговори за разрешаване на кипърския проблем под егидата на ООН се водят от 1975г., въз основа на резолюциите на Съвета за сигурност и на двете споразумения на високо ниво. Споразумението от 1977г. между президента Архиепископ Макарий и турско-кипърския лидер Рауф Денкташ дава основните насоки за по-нататъшните преговори. Целта е създаването на независима, двузонална, двуобщностна федерация с едно централно правителство и с такива власти, че да се гарантира единството на страната. Споразумението на високо ниво от 1979г. между президента Спирос Киприяну и Рауф Денкташ предвижда зачитане на човешките права, на основните свободи, демитализиране, както и задоволителни гаранции за независимостта и териториалната цялост на републиката. То предвижда също така да се даде предимство на въпроса за връщането на Фамагуста на законните му жители.

Непримиримостта от страна на Турция подкопава умиротворителната процедура на Обединените нации, като пречи за постигането на напредък. На 30 май 1994г. в своя доклад пред Съвета да сигурност, след провала на още един кръг преговори в Никозия в периода февруари-март 1994г., главният секретар на ООН посочва: „В този момент Съветът за сигурност има пред себе си един познат сценарий: отсъствието на споразумение, което на практика се дължи на липсата на политическа воля у турско-кипърската страна”.

През декември 1999г. Обединените нации правят нов опит за разрешаване на кипърския въпрос с „преговори отблизо” въз основа на резолюциите на Обединените нации. До ноември 2000г. са проведени пет кръга от преговори, на които са обсъдени териториалният въпрос, сигурността, имущественият въпрос и разпределението на властта. Напредък въпреки това обаче не е отбелязан и на тези преговори поради настояването от страна на турско-кипърския лидер за признаване на незаконния режим в окупираната територия като отделна, суверенна „държава”.

След прекъсване от една година на 16 януари 2002г. започват „директни” преговори между президента на Република Кипър Главкос Клиридис и турско-кипърския лидер Рауф Денкташ, без обаче да бъде постигнат значителен напредък. На 16 ноември 2002г. при опит за ново стартиране на процедурата генералният секретар на Обединените нации Кофи Анан представя пред двете страни подробен план за цялостно уреждане на въпроса. През декември 2002г. и февруари 2003г. планът е представен ревизиран.

На 10 март 2003г. генералният секретар на Обединените нации отправя покана към новия президент на Република Кипър Тасос Пападопулос и турско-кипърския лидер за преговори в Хага, на които трябва също така да бъде разгледана възможността планът да бъде гласуван на отделни референдуми. Тасос Пападопулос дава съгласието си, при условие че проектът предложи законовата рамка, гарантираща функционално и жизнеспособно решение и че въпросите за сигурността се разрешат между Гърция и Турция.
Въпреки това обаче турско-кипърският лидер, подкрепян от Турция, отхвърля плана, като отказва той да бъде гласуван на референдум. В резултат на това преговорите се провалят.

Под натиска на широка критика от страна на международната общност и разочарованието у кипърските турци турско-кипърското ръководство се заема да подобри климата. На 23 април 2003г. турската страна обявява частично вдигане на незаконните ограничения, наложени от турската армия през 1974г., в движението на кипърските турци и кипърските гърци от и към окупираните територии.

Въпреки безизходицата, последвала провала на преговорите в Хага, гръцко-кипърската страна продължава да заявява готовността си за участие в нови преговори въз основа на плана на генералния секретар, в опит за постигане на решение преди 1 май 2004г., като целта е присъединяване към Европейския съюз на един обединен Кипър.

През 2004г. в Ню Йорк е договорено повторно стартиране на същинските преговори въз основа на втория ревизиран план на генералния секретар, целящо постигане на споразумение по отношение на крайния текст. В случай на продължаваща безизходица, дори и след намеса от страна на Гърция и Турция в преговорите, Кофи Анан, упражнявайки деликатната си власт, ще трябва да финализира текста. След което двете общности ще дадат своя глас при два отделни, едновременно проведени референдума.

Перспективата пред генералния секретар да изпълнява ролята на арбитър се оказва неработеща. Не се провеждат същински преговори нито в Кипър, нито в Бургенщок, Швейцария, след като турската страна се занимава с това да внася искания, противоречащи на основните принципи на плана и на договореното до момента (agreed trade offs). На 31 март 2004г. генералният секретар на ООН представя на двете страни крайния текст (Анан V). На 24 април 2004г. се провеждат отделни референдуми в двете общности. С 64.9% кипърските турци дават одобрението си за плана, докато кипърските гърци с очевидно болшинство от 75.8% го отхвърлят.

Несъгласието на кипърските гърци не представлява отхвърляне на идеята за обединение на острова, която си остава основна цел. То е израз на реалното безпокойство по отношение на един план със сериозни недостатъци. Безпокойството е породено главно от това, че планът не предвижда оттеглянето на всички чужди военни части от Кипър, нито пък отменя правото на чужди сили за едностранна намеса, не дава достатъчни гаранции за осъществяването на ангажиментите на всяка от страните, не предвижда оттегляне на турски заселници от Кипър (а напротив – узаконява това международно престъпление, както и постоянния приток на заселници от Турция), не гарантира съществуването на държавата без патови положения и ограничения в гласуването въз основа на етническа принадлежност, не гарантира правото на всички кипърци да придобиват имущество и да живеят на място по свой избор без числени ограничения, системата за връщане на имуществото не признава правата и интересите на изселените кипърски гърци, принудени да напуснат домовете си през 1974г., а системата за обезщетения предвижда самите кипърски гърци да поемат разходите по възстановяването им.

Решението на кипърския проблем трябва да бъде демократично, справедливо, функционално и жизнеспособно. Трябва също така да бъде съобразено със законите и принципите на ЕС, Конвенцията за правата на човека и резолюциите на ООН. Кипър трябва да остане независима, единна държава, с един суверенитет и териториална цялост. Решението не трябва също така да признава правото на намеса в която и да е страна. Кипър не трябва да бъде заложник на Турция или на други чужди интереси.

През 2005г. се осъществяват различни контакти и срещи с проучвателен характер с високопоставени лица от Обединените нации. Връхна точка на тези усилия е срещата в Никозия между президента Пападопулос и турско-кипърския лидер Мехмед Али Талят на 8 юли 2006г. в присъствието на заместник-генералния секретар на ООН по политическите въпроси Ибрахим Гамбари. По време на срещата е договорен набор от принципи, въз основа на който да бъде подготвена почвата за нови преговори. Двамата лидери се ангажират също така да работят за обединението на Кипър въз основа на двузонална, двуобщностна федерация и политическо равенство, според заложеното в съответните резолюции на ООН. Договарят се и за незабавното започване на обсъждането на темите, отнасящи се до ежедневието на народа.

Постоянните опити за политическо утвърждаване на псевдодържавата от турска страна обаче, настойчивото придържане към мита за изолацията на кипърските турци, както и безкомпромисните изявления на високопоставени лица от Турция, не допринасят за реализиране на споразумението от 8 юли, нито за осъществяване на желанието за едно приемливо за всички, справедливо и функционално решение.

На 15 ноември 2006г., с цел да даде тласък на процеса, заместник-генералният секретар на ООН по политическите въпроси Ибрахим Гамбари представя пред лидерите на двете общности предложения за прилагане на споразумението от 8 юли. Президентът Пападопулос заявява готовността си да даде своя градивен принос за процеса. Предложенията на г-н Гамбари предвиждат незабавно започване на процеса с едновременни разговори между двете общности по въпроси от ежедневието и същинските теми, както и – в зависимост от прогреса – започване на цялостни преговори. Предвижда се също въпросите, които ще представи всяка от страните, да представляват предмет на обсъждане, като процесът зависи от двете общности.

В подготвителния етап се появяват трудности и процесът не отбелязва напредък, тъй като турско-кипърската страна оспорва основни точки от споразумението от 8 юли. Усилията както на кипърското правителство, така и на Обединените нации, да бъдат преодолени трудностите се оказват безрезултатни. При един нов опит за започване на процеса, което от своя страна да направи възможно стартирането на директни преговори, новият президент на републиката Димитрис Христофяс, веднага след поемането на поста през февруари 2008г., има за цел да се срещне с турско-кипърския лидер. На тяхната среща на 21 март 2008г. се взима решение да се пристъпи към сформиране на работни групи и технически комисии и да бъде съставен списък на въпросите за разглеждане. Взето е решение за провеждане на нова среща след три месеца за извършване на оценка на напредъка, така че да се даде старт на директни преговори под егидата на генералния секретар на ООН. В същото време се взима решение за отварянето на улица „Ледра”.

В изявление от 17 април 2008г. председателят на Съвета за сигурност към ООН приветства развитието по въпроса. Изразява също надежда, че ще има резултати, чрез които да се подготви почвата за разговори под егидата на генералния секретар на ООН. Председателят на Съвета за сигурност потвърждава ангажимента на Съвета за сигурност за обединение на Кипър на основата на двуобщностна, двузонална федерация и политическо равенство, в съответствие с резолюциите на Съвета за сигурност. В изявлението се приветства също готовността на генералния секретар да подпомогне делото на страните в Кипър, както и намерението му, при приключване на подготвителния период и в зависимост от напредъка, да назначи специален съветник за улесняване на процеса по цялостно уреждане на въпроса.

На 3 април 2008г. отварят граничния контролен пункт на улица „Ледра”, а на 18 април започват да функционират шест работни групи и седем технически комисии. Поради липсата на прогрес, който да оправдава повторното започване на преговорите, по инициатива на президента Христофяс двамата лидери се срещат отново на 23 май 2008г. в присъствието на Специалния представител на ООН в Кипър Тайе Брук Зерихун. По време на срещата е потвърден ангажиментът за създаване на двуобщностна, двузонална федерация с един суверенитет, една международна идентичност, едно гражданство и с политическо равенство, в съответствие с предвиденото в резолюциите на Съвета за сигурност към ООН. Договорено е отваряне и на други бариери. По-нататък двамата лидери се споразумяват за разглеждане на мерките за изграждане на доверие.

При нова среща на 1 юли 2008г. двамата лидери правят пръв преглед на работата на работните групи и на техническите комисии. Обсъждат и въпросите за един суверенитет и едно гражданство, по които са постигнали принципно съгласие. Детайлите по прилагането им ще се обсъждат по време на директните преговори. При нова среща на 25 юли 2008г. е взето решение за започване на директни преговори от 3 септември 2008г.


Кипърското правителство остава вярно на своя ангажимент за намиране на решение, което да позволява на всички кипърски граждани да се възползват от ползите и преимуществата от членството в Европейския съюз. То е за решение, което да даде на Кипър възможност да работи ефективно в рамките на Европейския съюз, да гарантира зачитането на човешките права и основните свободи, да гарантира мира, благоденствието и сигурността на всички кипърски граждани.

Повече информация можете да намерите на интернет страницата на Министерството на външните работи на Кипър



Начало на страницата




© 2007 - 2017 РЕПУБЛИКА КИПЪР, Министерство на външните работи,
Посолство на Република Кипър в София
Начална страница | Правителствен интернет портал | Откажи | Администратор